Ситуацията беше болезнено позната.

Отново тежка диагноза. Отново лоша прогноза. Отново онзи момент, в който медицината може да направи сравнително малко — освен, може би, да облекчи страданието по пътя към края.

Пациентът и семейството му посрещат новината сравнително спокойно. Поне привидно. Но знам, че това е само маска. Фасада, както казват немците.

Знам, че първите въпроси вече са там, в главите им. А страховете, които неизбежно ги следват, скоро ще изплуват на повърхността.

Питам дали да изпратим психолозите при тях.

— Кои са те? — отвръща пациентът.

— Онези колеги, които говорят — казвам и почти веднага се поправям. — Колеги, които биха имали повече време да седнат при Вас, да Ви изслушат и да отговорят на въпросите Ви.

Разбира се, това не бива да звучи така.

Ние, лекарите, винаги трябва да намираме време да говорим с пациента. Да го изслушаме. Да чуем въпросите му. Да останем до него и тогава, когато тези въпроси не са свързани с диагнозата, лабораторните показатели, образните изследвания или терапевтичния план.

Без да искам обаче, съм описал начина, по който немалко хора възприемат ролята на психолозите в болницата: „онези колеги, които говорят“.

В това описание има нещо тъжно.

То разкрива един от големите недостатъци на съвременната медицина — загубата на връзката с пациента, обезличаването на професията ни и бавната смърт на изкуството на човешкия разговор.

Но в него има и нещо вярно.

Защото психолозите наистина са онези, които със силата на думите постигат ефекти, до които в определени ситуации и най-добрите седативи, антидепресанти или антипсихотици трудно могат да се доближат.

Важно е да кажем нещо, което често се забравя: клиничните психолози не принадлежат само на психиатричните отделения, психотерапевтичните кабинети и специализираните клиники.

Много пациенти — а понякога и много колеги — се изненадват, когато ги срещнат във вътрешни болести, онкология, неврология, педиатрия, гинекология, интензивна медицина.

А точно там те често са най-нужни.

Защото в тези отделения хората не се сблъскват само с диагнози. Те се сблъскват със страх. С несигурност. С вина. С гняв. С отчаяние. С въпроси, на които медицината невинаги може да отговори с рецепта, процедура или операция.

Всеки лекар трябва да отдели време на пациента и близките му, когато се обсъждат тежки изследвания, сериозни диагнози или лоши прогнози. Претупването на тези разговори не води до нищо добро.

Но дори когато разговорът е проведен внимателно, човешки и честно, въпросите остават.

Какво трябва да направя?

Как да го съобщя на децата си?

Как да спра мислите си, които постоянно се връщат към страшната диагноза?

Струва ли си изобщо всичко това?

Кога трябва да се сбогувам?

Трябва ли да се обадя на родителите си, с които не поддържам връзка от години?

Как ще издържа всичко, което ме очаква?

И още. И още. И още.

Дори най-добрият лекар няма как да отдели на всеки пациент толкова време, че да отговори на всички въпроси, които тепърва ще се появят след съобщаването на тежка диагноза.

Именно тук психологът може да бъде незаменим.

Не като заместител на лекаря. Не като човек, на когото прехвърляме трудния разговор. А като друг член на екипа — с различен подход, различно време и различен инструментариум.

Има и пациенти, които трудно приемат, че психичното страдание може да има телесен израз.

Как така световъртежът и главоболието ми са резултат от напрежение?

Защо мислите, че бързият ми пулс се дължи на тревожност?

Нима болката ми е „само на нервна почва“?

В такива ситуации разговорът с човек без бяла престилка понякога е много по-лесен. И много по-полезен.

Не по-малко важна е работата с близките.

Понякога пациентът не е контактен, но трябва да бъдат взети съдбовни решения. Понякога от тези решения зависи не един, а два или повече живота.

Бременни жени, озовали се по нещастно стечение на обстоятелствата в интензивно отделение.

Хора в мозъчна смърт, при които възниква въпросът за донорство на органи.

Пациенти в сложна клинична ситуация, при които трябва да се реши дали да бъде извършена животоспасяваща интервенция.

Случаи, в които се обсъжда колко дълго да продължи животоподдържащата терапия — и дали е етично тя да бъде продължена.

Това са моменти, в които човешката психика е поставена на изпитание, за което никой не е напълно подготвен.

Тези моменти могат да бъдат понесени по-леко, ако медицинският екип, пациентите и техните близки получат подкрепа от психолог.

Отново: не като заместител на лекаря.

А като човек от екипа, който влиза в разговора с друга задача — да изслуша, да даде пространство на страха, да помогне с думи, които облекчават, подреждат и понякога успокояват.

И не бива да забравяме още нещо: самите медицински специалисти също имат нужда от психологическа подкрепа.

Според изследване в Германия (Hussenoeder et al., 2021) повече от половината лекари, работещи в болница, демонстрират поне един от симптомите на бърнаут — емоционално изтощение, цинизъм, усещане за професионална неефективност и други.

Трудно е да се правят директни паралели с България, особено при липсата на достатъчно добре изградени и систематични изследвания по темата. Въпреки това два доклада правят силно впечатление.

Първият (Kilova et al., 2024) обобщава, че 96,3% от изследваните общопрактикуващи лекари са се самоопределили като страдащи от висока степен на бърнаут по време на четвъртата COVID-вълна през 2021—2022 г.

Още по-силно впечатление прави все още непубликуваното в рецензирано научно списание, но разпространено онлайн като препринт изследване на Halilova et al. от 2025 г. Според него 73% от изследваните лекари, работещи в педиатрично интензивно отделение, са имали епизоди на депресия и тревожност; над 75% са се чувствали изтощени от работата си, а над 43% — „смазани“.

Разбира се, към подобни данни трябва да се подхожда внимателно. Методологичните забележки са оправдани и необходими.

Но дори с всички уговорки, нуждата от психологическа подкрепа изглежда очевидна — не само за пациента, но и за здравния специалист.

Особено ако си дадем сметка за всички случаи, които никога не попадат в статистиката.

Бърнаутът и свързаните с него симптоми поставят в риск не само здравето на засегнатия лекар. Те засягат и начина, по който той общува, преценява, реагира и се грижи. А така, макар и индиректно, поставят в риск и пациентите.

Може би най-силният пример за значението на психологическата подкрепа идва от ситуациите, в които трябва да бъде съобщена новината за смъртта на близък човек.

Това е един от най-тежките разговори в медицината.

В такива моменти психологът може да бъде от полза както на близките, така и на самия лекар — ако и той има нужда от подкрепа.

Чудесно описание на трудностите, свързани с тези моменти в ежедневната работа на едно от най-тежките места в медицината — педиатричното интензивно отделение — може да бъде намерено в статията на Gupta, 2026, чийто превод на български публикуваме по-долу.

За щастие, и в България вече има екипи, които имат привилегията и удоволствието да работят с клинични психолози.

Гости в нашия подкаст „Медицина без граници“ са д-р Велислава Донкина и Калина Линкова, които разказват за своя опит в соматичните отделения на болница „Св. Анна“ в София.

Ще се радваме да се запознаете с техния разказ — тук.

А ето и споменатата статия на Аюш Гупта:

Аюш Гупта, Neurology (2026), After I Say I Am Sorry.

Понякога в медицината най-важното нещо, което можем да направим, не е да назначим още едно изследване, да добавим още един медикамент или да предложим още една процедура.

Понякога най-важното е някой да остане.

Да седне.

Да изслуша.

И да намери думи там, където всички останали са замълчали.

Аюш Гупта, Neurology (2026), After I Say I am Sorry.

„Толкова съжалявам. Вашето дете почина.“

Изричал съм тези думи твърде много пъти. Всеки път след тях замълчавам — оставям място за тишината, за риданията и за звуците, които неизбежно следват. Научил съм се да чакам, без да запълвам това пространство, знаейки, че нищо, което кажа след това, не може да смекчи вече чутото.

За родителите това не е пациент. Това е тяхното дете — детето, което са отгледали и закриляли. Бъдещето, което някога е изглеждало неизбежно — костюми за Хелоуин, дипломирания, сватби, внуци — изчезва наведнъж, заменено от реалност, пред която никой родител не би трябвало да се изправя. Когато думите „неизбежна смърт“ най-накрая бъдат произнесени, времето внезапно става оскъдно, сгъстено в мимолетни мигове, предназначени да поберат цял един живот любов.

В тези моменти болничните стаи се преобразяват. Баби и дядовци четат приказки за лека нощ на глас. Родители пускат любимите песни на детето си, а цветни балони се опитват да смекчат стерилната обстановка. Роднини от по-далеч пътуват дълги разстояния, за да се съберат за последен път, превръщайки интензивното отделение в място на бдение. Тези сцени се повтарят с поразителна познатост, но всяка от тях се усеща непоносимо единствена.

В една такава стая се грижех за момиче в училищна възраст, чието влошаване настъпи бързо. Когато се запознах със семейството ѝ, стаята вече беше пълна с роднини, пристигнали отдалеч, събрани от спешността, а не от празник. Любимите ѝ анимационни филмчета вървяха тихо на заден план, смесвайки се с равномерния ритъм на апарата за обдишване и мониторите до леглото ѝ.

Когато заговорих за мозъчна смърт, думите сякаш увиснаха във въздуха, преди тежко да се стоварят върху всички присъстващи. През сълзи майка ѝ зададе въпроса, от който най-много съм се научил да се боя: „Ако я бяхме довели по-рано — щеше ли още да е жива?“

Бях чувал този въпрос и преди, но всеки път звучеше нов. Извиних се за кратко и излязох, за да събера самообладанието, от което имах нужда. Дали по-ранната намеса би променила изхода вече не беше най-важното; нищо не можеше да отмени случилото се. Когато се върнах, ѝ казах онова, което имаше най-голямо значение: че нищо от това не е по нейна вина.

В грижата за семейства като това моето разбиране за смъртта се промени. Смъртта не беше моментът, в който беше обявена, нито часът, записан в медицинската документация. Като невролог често аз съм човекът, от когото се иска да назове момента, в който един мозък е необратимо замлъкнал, да преведе критериите за мозъчна смърт в думи, които семействата ще носят със себе си до края на живота си. В тези стаи смъртта се разкриваше не толкова като биологично събитие, колкото като внезапен срив на бъдеще, което семействата вече са започнали да си представят.

Като лекари се учим да се предпазваме. Научил съм се да разделям преживяванията си, да се съсредоточавам върху данните и неврологичните прегледи, върху настройките на апарата за обдишване и вариабилността на сърдечната честота. Тези детайли предлагат убежище — вид клинична броня, която позволява на учения в мен да говори. През повечето време тази стратегия работи. Започвам обаче да разбирам, че ако никога не излизам от това механично убежище, за да осмисля какво означават тези смърти, същата броня, която ме защитава, може бавно да се втвърди в безчувственост, а накрая — в професионално прегаряне.

Но по време на този особено труден период от моята специализация това не проработи. Числата престанаха да имат значение. Обичайните защити се провалиха. За първи път от доста време ученият в мен отстъпи място на човека. Докато спомените за други пациенти изплуваха отново — различни имена, сходни истории — разпознах модела. Тогава разбрах, че имам избор. Можех да погребвам тези преживявания, докато се натрупат отвъд възможността да бъдат удържани, или можех да ги призная, да се уча от тях и да им позволя да оформят начина, по който практикувам медицина. Понякога се улавях, че се питам дали е имало нещо повече, което можех да направя — някакво решение, което би могло да промени края. Думите „толкова съжалявам“ можеха да тежат повече, отколкото звучаха, сякаш носеха отговорност, която принадлежеше единствено на мен.

Онази нощ, докато вървях мълчаливо към колата си, знаех, че утрешният ден ще донесе още пациенти, още истории и може би още разговори, които започват със същото опустошително изречение. Смъртта ще остане постоянно присъствие в аботата ми — реалност, през която трябва да продължа да преминавам внимателно, не само чрез протоколи, но и чрез непрекъснато осмисляне. Бавно се уча да предлагам на себе си същата истина, която предлагам на родителите: че грижата за едно дете не дава контрол върху съдбата му и че много от тези загуби наистина не са по ничия вина. С времето се надявам да чуя собствените си думи на утеха толкова ясно, колкото ги чуват те.

В тази тежест открих смисъл. Има привилегия в това да водиш семейства през най-мрачните им мигове, да предлагаш яснота, състрадание и завършеност, когато почти нищо друго не може да бъде дадено. Ще се връщам отново и отново, знаейки, че ще има още мълчаливи вървежи към колата ми и още разговори, които започват по същия начин: толкова съжалявам.